На моя остров издигнах храм.

И пусках тези, които обичам.

Най-дългите свещи горяха там,

въздухът в него беше различен.

Рисувах мечти, извайвах икони,

храмът и хората бяха заслонът.

Злото се вмъкна, доброто прогони,

замлъкна тревожно в храма амвонът.

Какво ли остава за сетивата,

когато от огън в сълзите - париш?

Къде си, моя самотна Итака,

с любов в очите да ме погалиш?

Разпадам се глухо след всяка раздяла,

изкачвам пътя към моята Голгота.

И чакам онази лястовица бяла

с приятелски жест да ми върне живота.