Мамо,

как искам твоята длан

да легне пак на моето рамо.

Без тебе дните ми

се давят във тъгата.

Присядам под сянката й

и оставям стихът да плаче -

останало насред път сираче.

Дните се свличат от календара.

Земята погълна зениците ти

и няма кой да прогони мрака.

Мамо,

когато дойде смъртта,

прости ли ми или само

горчилката затвори очите ти?

Изпрати ме

в очакване на следващата събота,

когато съботно премитах самотата ти.

А сянката й се криеше зад вратата.

Мамо,

знам, че ме гледаш отгоре

и галиш деня и нощта ми.

Аз съм добре!

Искам това да ти кажа.

Слушам “What is Love”

и гледам

пясъчните фантазии на Илана Яхав.

Тя нарисува сърцето ти

с ръце, които говорят на твоята честота.

Мамо,

каква красота!

Погали челото ми,

както когато бях дете.

Запя ми онази песен,

дето я пеехме двете.

Тя плесна с крило

по стъклото на нашата къща -

за да усетя,

че моята майка се връща.

И кацна на онзи прозорец,

от който

ти ми махваше с тъжна усмивка...

Мамо,

колко сълзи попи

твоята натежала завивка!

Сега си горе.

Добре ли си там?

С теб ли са баща ми, сестра ми?

Пиша

върху лист, легнал на моето коляно.

Старая се написаното да е разбрано.

Мамо,

знам, че искаш

по-дълго на Земята да остана.

Затова,

ако смъртта ме пресрещне,

ще правя тъй,

че сбогуването да се бави

и тя за мене да забрави.

Искам да виждам открито небе

и дълги години

с теб да си пишем.

На гроба ти надпис дълбая с ръце –

Мамо,

аз дишам!