Сън в съня при мама пак ме върна -
усмивката й бяло ме загърна.

Крадец на спомени отчаяно е бързал,

с ръждива тел вратата е завързал.

 

А тя с очи помоли да отвържа

ръцете й - напуканото да превържа.

И толкоз тихо беше под асмата,

гроздове не поливаха тревата.

Нямаше го пчелното жужене,
само тишина звучеше в мене.

Залезът потъваше във чашата -

напълни я с онази песен - нашата.

Не ми е лесно да я пия, мамо,

глътките ме парят - и е нямо

гърлото. Седя до късна доба

с надеждата да се отвори гроба.

Пред погледа, напукан от мълчания,

да се скъсят онези разстояния,

по които с теб се разминаваме -

снимката и аз пак се прощаваме.

А толкова е кърваво в сърцето,

съблечено като дете, което

за ласката ти топла все копнее -

камбанно в мен душата ти се смее.

В оркестъра мечти за мене има,

прошепнати в смълчаната ни зима.

Те в твоите мелодии извират

и с тихи стъпки във съня ми спират.